Истинският провал в образованието
След по-малко от месец започва новата учебна година, а няколко седмици след нея предстоят и поредните парламентарни избори – всичко това неизменно ще повдигне отново въпросите за качеството на образователната ни система и какво тя предоставя на децата и на обществото. За съжаление фактите към момента не говорят добре за системата, а действия за реална промяна не се забелязват.
След по-малко от месец започва новата учебна година, а няколко седмици след нея предстоят и поредните парламентарни избори – всичко това неизменно ще повдигне отново въпросите за качеството на образователната ни система и какво тя предоставя на децата и на обществото. За съжаление фактите към момента не говорят добре за системата, а действия за реална промяна не се забелязват.
Вече коментирахме тук последните данни за средния успех на матурите по БЕЛ по области, но какво се случва в отделните училища? За част от тях държавните зрелостни изпити се оказват непреодолимо препятствие:
- от 950 училища в България, в които ученици са се явили на задължителния ДЗИ по български език и литература в края на учебната 2021/2022 година, в 307 (близо една трета) средният успех на учениците е под „Среден“ 3,00;
- в тях са се обучавали 6455 деца или около 15% от всички завършващи средно образование в България;
- 189 от тези 307 училища са професионални гимназии, 102 – средни училища, 14 – спортни училища и 2 – духовни училища;
- в 27 училища средният успех на матурата е точно „Слаб“ 2,00 – това означава, че нито един ученик в тях не е издържал успешно зрелостния изпит и няма да получи диплома за завършено средно образование;
- разпределението на тези 27 училища по видове показва, че 13 от тях са средни училища, 13 – професионални гимназии, а 1 е спортно училище – на практика няма значение видът на училището;
- разпределението по области на училищата е представено на графиката по-долу, като в области Бургас, Пловдив и Плевен има по три, в Кюстендил, Пазарджик и Стара Загора – по две.
Това, разбира се, не са единствените училища с ученици с оценка „Слаб“ на матурата, в останалите училища също има такива ученици, но в тези 27 няма нито един успешно издържал матурата по родния си език и това вече е системен проблем. Тези училища, както и цялата система всъщност, символизират провалът на държавата да осигури каквото и да било качество на образованието за тези деца и ако ще се предприемат мерки, е добре да се започне точно от тях, особено ако този провал не е еднократно явление, а се повтаря във времето.
Но какво може да се направи?
Концепцията за качеството на образованието дотолкова се е изтъркала от прекомерна употреба в обществото, че почти никой не може да даде смислена идея как точно тази концепция да се реализира на практика. Може би трябва да се започне с:
1) Поставяне на ясни, точни и измерими цели какво искаме да постигнем – например да няма нито едно училище като горните 27; да постигнем определен среден успех за всички ученици в страната, да свалим до минимум общия дял на слабите оценки, да постигаме определени точки на международните оценки на образователните резултати; да намалим до минимум отпадането на деца от системата? Целите могат да са различни и за тях трябва да се постигне обществен консенсус.
2) Измерване на резултатите съгласно поставените цели – възможно е матурите да не са достатъчно добър измерител на качеството, може би има нужда от по-често или по-различно проследяване? Измерването обаче е крайно необходимо, за да се констатира проблемът, а заравянето на главата в пясъка определено не помага.
3) Необходимо е и ясна идея за действията при сигнали за ниско качество – какво ще правим с училищата със слаби резултати и кога, можем ли да си позволим да чакаме още и колко. Механизмите за подкрепа биха работили при възможно най-рано установяване на проблем и те могат да са най-разнообразни – подкрепа с учители или друг ресурс, специфично финансиране, програми за обучения на ръководството, персонала и учениците, ако е необходимо – индивидуално обучение и много други. Има достатъчно образователни експерти в страната, които да могат да реализират на практика подобни програми.
4) Финансиране за резултати – това имплицитно допуска, че ще финансираме за „добри“ резултати, но политиците досега удобно пропускат важният факт какво ще се прави, ако изобщо няма такива? Често се случва, и това е нормално, значителен ресурс да трябва да се отдели за корекция и в ситуацията, например на горните 27 училища, може да се окаже, че ще инвестираме повече в училища с ниско качество. Това са тежки въпроси с неясен засега отговор, които е добре да се обсъждат и да се решават, за да не бъдат провалени още няколко поколения, обещавайки им качествено образование само на думи.
