Новини

Няма съмнение, че регионът около София е икономически най-развитата част на България, като по много индикатори столицата се приближава или дори надхвърля средноевропейските стойности. Областите на юг и на север от нея обаче често остават на дъното на класациите за икономическо развитие, било то по доходи, производство или инвестиции. Това обаче не означава, че западните области страдат от едни и същи проблеми или биха се повлияли от едни и същи решения. По тази причина, ще разгледаме в малко повече подробности особеностите на икономическото развитие на няколко от областите на север и на юг от София – от едната страна това са Кюстендил и Благоевград, а от другата са Видин и Монтана, в опит да разграничим индивидуалните им проблеми.

1) Демографски различия. Анализът на икономическото развитие и потенциал на областите на север и на юг от София често, и с право, се фокусира върху демографското им развитие и потенциал. Разглеждайки структурата населението им (Графика 1), изглежда че Благоевград се различава чувствително от останалите, най-вече по чувствително по-големия си дял на трудоспособното население (15-64 годишните), и малко по-висок дял на младежите под 15 годишна възраст. Същевременно останалите три области имат сравнително повече хора в пенсионна възраст. Структурата на населението има пряко отношение към потенциала за развитие на отделните области, което неизменно се отразява както на интереса на инвеститорите, така и на особеностите на работата на здравните и социалните системи.

Бъдещата динамика на населението на четирите области също изглежда различно. Докато Кюстендил, Монтана и Видин са с най-ниските коефициенти на естествен прираст в страната (-13‰, -14‰ и -16‰ съответно), то Благоевград (-4,5‰) е с едно от най-добрите отношения между раждаемостта и смъртността в страната. Същото важи и за механичния прираст – въпреки че и чертите области са с отрицателен баланс между заселващи и изселващи се хора, това е много по-голям проблем в двете северни области, които годишно губят по 6-8‰ от населението си в следствие на миграционни процеси. От значение е и разпределението на градското и селското население – Благоевград е с чувствително по-нисък дял на градското (60% на фона на 70% в Кюстендил и по 65% в двете северни области). Прегледът на структурата и динамиката на населението сочи, че запазването му и забавянето на застаряването в близко бъдеще ще е значително предизвикателство за три от областите на юг и на север от София, и в по-малка степен за Благоевград.

2) Пазар на труда и образование. В индикаторите на пазара на труда различията по линията север-юг вече са ясно видими. Докато безработицата в Благоевград и Кюстендил достига рекордно ниска нива през 2018 г., то в Монтана и Видин тя остава двуцифрена с тенденция към влошаване през последната година (Графика 2). Южните области до голяма степен успяват да се възползват от възстановяването след кризата и подобряват условията на трудовите си пазари, но това не важи за северните. Аналогично е състоянието на заетостта –коефициентът на заетост на работоспособните в Благоевград вече достига 71%, в Кюстендил – 68%, а в двете северни области той е под 60%, включително с подчертано отрицателен тренд в Монтана.

Трябва да отбележим, че е трудно обяснението за тези различия да се търси в образователната структура на четирите области. Монтана е единствената от тях с много нисък дял на висшистите (12,6% от работоспособните, с тенденция към спад). Благоевград пък е със сравнително висок дял на хората с основно и по-ниско образование – почти 1/5, но това очевидно не пречи на експанзията на трудовия пазар, което най-вероятно се обяснява с преобладаващия профил на производството в областта, където, особено доскоро, беше доминираща шивашката промишленост.

3) Инвестиции. Инвестиционната активност също чувствително разделя четирите области, но по тази група индикатори Кюстендил също прилича по-скоро на северните области, отколкото на Благоевград (Графика 3). Интересно е да отбележим обаче, че Монтана и Видин са сред областите, които се справят относително добре с усвояването на европейски средства – и двете са със стойност над средната. Въпреки това слабото развитие на тези области за пореден път подкрепя тезата, че европейските фондове не са успешен заместител на частните инвестиции, и не успяват да създадат устойчиво подобрение в икономическото и социалното състояние на населението.

4) Стандарт на живот и доходи. За разлика от останалите, тази категория позволява да се прави директен паралел между областите на север и на юг от София, тъй тук класирането им е много сходно. Видно е че, по-високите инвестиции и по-активния пазар на труда в Благоевград все още не водят до чувствително подобрение нито при заплащането (Графика 4), нито при доходите на домакинствата. Що се отнася до доходите, Видин е единствената област от разглежданите, която остава далеч назад – годишен доход от 3,5 хиляди лева на лице от домакинство през 2017 г. , на фона на 4,5–5 хиляди лева за останалите три. Това е най-вече в следствие на големия дял на доходите от пенсии и ниския дял на доходите от работна заплата във Видин, което не позволява на областта чувствителен ръст на доходите.

От гледна точка на материалните лишения и бедността пък Кюстендил е единствената от четирите области с относително добро представяне – 15% от населението ѝ през 2017 г. живее в материални лишения (спрямо 30% във Видин), а 16% е под линията на бедността (спрямо 46% в Монтана). И четирите обаче остават с по-слаби от средните за страната показатели за стандарт на живот.

Заключение

Прегледът на няколко от ключовите икономически показатели на областите на север и на юг от София сочи, че опитите за групиране и търсене на общи решения според географското разположение са по-скоро необосновани. Докато предизвикателството пред северните области и Кюстендил понастоящем е противодействие на застаряването и свиването на населението, както и привличането на инвестиции, Благоевград има проблем не толкова с наличието, а с качеството на инвестициите, както и с повишаването на заплатите и стандарта на живот. Ако това сравнение се прави не на областно, а на общинско равнище вероятно резултатите биха били съвсем различни, заради значителните различия и неравенства вътре в самите области, и техния до голяма степен случаен географски състав.

Ще задълбочи ли фискалната децентрализация различията между общините в България? Това изглежда е основният въпрос, който се повдига срещу идеята за преотстъпване на 2 процентни пункта от данъка върху доходите на физическите лица към общините. Когато преди месец дадохме старт на кампанията „2% в твоята община”, наред с огромния положителен отзвук, който получихме, ясно си пролича, че темата за регионалните различия ще влезе в основата на този дебат. През седмицата, по време на срещата на Американската търговска камара (АмЧам) с правителството, имахме възможност да поставим въпроса за децентрализацията директно към премиера и финансовият министър, като отговорът на премиера също се насочи към регионалните различия, визирайки опасността големите да спечелят, а малките да се окажат губещи.

Няколко съображения са важни в този разговор. На първо място е разбирането, че ако икономическият център дръпне, то всички около него страдат и различията се увеличават. Това обаче не се потвърждава от литературата и от данните за България. Скорошно изследването на ИПИ “Как влияят икономическите центрове върху развитието на периферните общини?”, макар и да не дава категоричен отговор, валиден за всички показатели и за всички центрове, все пак ясно маркира наличието на положителни процеси в периферията на икономическите центрове в страната. Малката община, която е периферия на икономически център, в общия случай е в по-добро икономическо състояние от общините, които не са периферия на такъв. Нещо повече, по отношение на работа и заплати, периферните общини по-често успяват и да стопят част от различията с ядрото, което потвърждава тезата за конвергенция в рамките на икономическите центрове.

Подобно наблюдение може да се направи и с по-задълбочен поглед на общинската карта на безработицата и на заплатите в страната. Видимо оцветяването в синьо (по-ниска безработица и по-високи заплати) на големите центрове, води след себе си и оцветяването в синьо на периферните общини. Казано по-просто, регионалната карта в България е зависима от състоянието на големите центрове и тяхното влияния върху заобикалящите ги общини. Затова например на северозапад има толкова влошени показатели – там просто няма голям център, който да тежи на картата. Регионалният разговор за фискалната децентрализация не трябва да е просто противопоставяне на малки срещу големи, а поглед към потенциала за развитие в различните региони на страната и обвързаността на големите ядра и техните периферии.

Вторият важен момент е разграничението между структурата и ефектите на различните приходоизточници в местните финанси. В момента държавните трансфери доминират в общинските бюджети и те имат своята изравнителна роля. Тенденцията е колкото по-малка (от гледна точка на бюджет) е общината, толкова повече да получава трансфери на човек от населението. В общините с бюджет над 50 млн. лв. (най-големите 20 общини) например, трансферите са около 500 лв. на човек от населението. Тази сума постепенно расте за по-малките общини, като общините с бюджет до 10 млн. лв. (половината общини в България) получават средно над 800 лв. на човек, а в не малко случаи и над 1000 лв. на човек. Това са субсидии за делегираните от държавата дейности (голямата тежест е на образованието), но също така за местни дейности, в т.ч. изравнителната субсидия, както и целевата субсидия за капиталови разходи. Всички тези трансфери играят своята изравнителна роля, като насочват повече ресурс на глава от населението към по-малки и бедни общини. Това е фискалният инструмент за изравняване.

Дискусията за фискалната децентрализация обаче е, на първо място, дискусия за собствените приходи, а не за трансферите. В момента собствените приходи, които идват предимно от имуществените данъци, са твърде малко – за повечето общини 3-4 пъти по-малко от трансферите. Макар най-големите градове и курортните общини да стоят по-добре, в повечето общини собствените приходи варират от 100 до 300 лв. на човек от населението. Ако гледаме общинските разходи на човек от населението, то в момента изравнителната функция на трансферите бие ефекта от разликата в собствените приходи. Резултатът е, че малките общини харчат повече на човек от населението спрямо големите, което не е изненада, но отново показва, че ако има проблем с общинските финанси, той не е в изравнителната функция, а в ресурса на местно ниво и структурата на общинските бюджети.

Фактът, че големите общини наглед ще спечелят повече от фискалната децентрализация не е резултат от някаква сбъркана логика в предложението за преотстъпване на 1/5 от подоходното облагане към общини, а просто отражение на по-високата концентрация на икономическа активност и доходи в тези населени места. Когато облагането на тези доходи се изсмуква изцяло от държавата, всички региони губят. Северозападът няма да настигне останалата част на страната с трансфери, това е пределно ясно. Положителните развития могат да се резултат само от задвижването на по-големите градове и икономическите центрове в района. Липсата на собствен ресурс в общините в момента е пречка пред този процес. Фискалната децентрализация може да отключи потенциала на общините, което е ключово както за успешните, така и за по-неуспешните региони в страната.

За разлика от предишни години, когато публикуването на отворените данни от резултатите от матурите на ниво училище се бавят почти до края на годината, този път те са публикувани доста по-рано. Това от своя страна позволява изчисляването на средната оценка на общинско равнище, която образователното министерство не публикува официално, но пък е полезна сравнителна метрика за постиженията на учениците на най-ниското регионално равнище.

Картата по-долу представя средната оценка на държания зрелостен изпит по български език и литература (БЕЛ) за 2019 г. на ниво община. Изчисляването на средната оценка на зрелостния изпит по български език и литература е на база на средните оценки за отделните училища в нея, претеглени спрямо броя на явилите се ученици в тях. Представяме само данните на матурата по БЕЛ, тъй като е задължителна и на нея се явяват всички зрелостници.

Карта 1: Средна оценка на матура по БЕЛ 2019 по общини

Източник: Данни на Министерство на образованието в https://data.egov.bg/, изчисления на ИПИ. По-тъмният цвят показва по-висока средна оценка

| ПО-ГОЛЯМ РАЗМЕР НА КАРТАТА |

Продължава тенденцията към увеличаване на броя общини, в които средната оценка на матурата по БЕЛ е под среден 3* – докато през 2018 г. те са били 5, то вече са 12, две от които са със средна оценка точно среден 3,00. Само една община постига средна оценка от 5,00 – Трън, но често много високи резултати се постигат от общини, където се явяват малък брой ученици, и съответно постиженията им варират в големи граници от година на година. Най-много общини пък се струпват в обхвата между 3,70 и 3,90. Повечето не изменят значително резултата си спрямо минали години, а където това се случва, обикновено е следствие на много малък брой явили се. Там където има промени, те са към малко по-висока средна оценка, но разликите не са значителни.

Данните и тази година потвърждават извода, че резултатите са функция на размера на общината, като в общия случай по-големите училища в по-големите общини постигат по-добри резултати. Изключения правят само общините, в които се явяват много малко ученици, но там резултатите се менят много повече от година на година. Обратно, най-големите общини – София-град, Пловдив, Варна, Бургас, където са разположени и водещите училища в страната, неизменно се нареждат и сред водещите по среден резултат.

Интересни са също и постиженията на някои по-малки общини, които вече няколко години наред се класират сред първите места – Челопеч (средна оценка 4,74),  Златоград (4,61) Рудозем (4,32), Божурище (4,85) като липсва очевиден обединяващ фактор между тях.

Остават и някои неясноти около начина, по който МОН изчислява средната оценка за страната. Тъй като данните на ниво училище ни позволяват да я преизчислим самостоятелно, то за 2019 г. средната оценка по БЕЛ изчислена като средната на ниво училище претеглена спрямо броя ученици е Добър 4,13, вместо официално обявените Добър 4,06. Разликата в никакъв случай не е  значителна, но въпреки това прави впечатление, че образователното ведомство видимо прилага друг подход.

* С необходимата уговорка, че сравнимостта на резултатите от зрелостните изпити от година на година е ограничена.

С наближаването на местните избори все повече се заговори за обособяването на индустриални зони в различни региони в страната. Кметът на София обяви, че се предвижда изграждането на четири нови индустриални зони, като най-голямата ще е в северните райони на столицата – „Кремиковци”, „Нови Искър” и „Връбница”. Градоначалникът на Сливен пък представи проекта за изграждането на „най-голямата индустриална зона в България” между Сливен и Ямбол. Вицепремиерът Томислав Дончев от своя страна заговори за нуждата от 7 до 10 нови индустриални зони в страната и посочи, че има огромен потенциал едната да бъде изградена между Габрово и Севлиево. Макар да има логика тези новини да се появяват непосредствено преди местните избори, те са безспорно и резултат от по-дълги процеси, който текат в икономиката.

Водещият фактор е промяната в българската индустрия, която упорито тече през последните 10 години. След кризата традиционни сектори за българската промишленост, като производството на облекло например, губят от своята тежест – и като дял в износа, и като брой наети лица - за сметка на производства, които се характеризират с по-висока добавена стойност – например електрическите съоръжения, автомобилни части, машини и оборудване. Повече по темата може да се прочете в статията на ИПИ отпреди седмица: „Децентрализация, регионално развитие и преструктуриране на икономиката”. Тези процеси ясно открояват необходимостта от обособяването и развитието на нови индустриални терени, които да поемат новите производства.

Другият важен фактор е безспорният успех на водещите инвестиционни дестинации у нас – София и Пловдив. Дъното на броя на работещите в промишлеността у нас е през 2013 г., когато наетите в сектора достигат около 490 хил. човека. До 2017 г. той нараства с близо 32 хил. човека, но този ръст не е равномерно разпределен из страната. Най-големият ръст на наетите в промишлеността е концентриран във водещите два центъра – ръст от над 9 хил. наети в област Пловдив и ръст от над 6 хил. наети в областите София-град и София. Пловдив и София-град са двата центъра, който комбинират голям град с широка периферия и развити индустриални терени. Това са и двата центъра, който от години работят структурирано в представянето си като инвестиционни дестинации пред чуждестранни инвеститори.

Развитието на зоните около столицата едва ли е изненада, но промяната в Пловдив безспорно привлича внимание. Съвместната работа на няколко общини и обединението на индустриалните зони около Пловдив под шапката и бранда на Тракия икономическа зона дава резултат и провокира интерес от други големи градове да развият и промотират собствени индустриални терени. И докато в Пловдив водещият фактор е частната инициатива – на практика имаме частен оператор на зоната, то в повечето други градове развитието на зоните от последните години се случва с подкрепата на държавната „Национална компания индустриални зони” (НКИЗ).

В общия случай общината дава земята, на която иска да развие индустриалната зона, а държавната компания предоставя средствата за изграждане на необходимата инфраструктура. Не че общините не могат да намерят и алтернативни начини за развитие на своите индустриални терени, в т.ч. в партньорство с частни играчи, но готовите средства, които НКИЗ предоставя, карат почти всички да погледнат натам. Държавната компания вече има шест опериращи зони, пет са в развитие, а към това могат да се добавят и множество подписани меморандуми за сътрудничество с различни общини (виж тук).

Ако приемем, че наистина предстои развитието на нови 7 до 10 зони в страната, повечето от които най-вероятно ще се възползват от средствата на държавната компания, то все повече ще се налага един голям държавен оператор на индустриални зони в цялата страна. Изказванията от последните дни, между другото, показват, че в идните месеци предстои да бъде изготвена нормативна уредба за операторите на индустриални. Ще бъде интересно да се проследи каква всъщност ще бъде ролята на общините в управлението на зоните и доколко централизирането на управлението в държавната компания е правилен ход.

Независимо от правната рамка за управлението на конкретните зони обаче важно е общините да продължат по пътя на сътрудничество, където то е обосновано, и да се представят (брандират) като инвестиционни дестинации извън обхвата на конкретните индустриални терени. Затова и примерът на обединението на Сливен и Ямбол е много добра новина, тъй като за пръв път два областни центъра – а не голям център и периферия, се промотират заедно. Има и още много възможности. Било то евентуалната нова зона между Габрово и Севлиево, или например обединение между Стара Загора и Казанлък, които към момента вече работят поотделно с НКИЗ. Добра отправна точна за потенциални сътрудничества е изследването на ИПИ за икономическите центрове в България (виж тук).

Фискалната децентрализация почива на два основни принципа - „местно самоуправление” и „субсидиарност”. Тя е необходима предпоставка местните власти да имат реална способност да управляват съществена част от обществените дела на своя отговорност. Вярваме, че общите проблеми се решават най-бързо, лесно и ефективно на възможно най-ниското ниво, на което могат да бъдат решени.

Децентрализация е още по-важна в контекста на протичащата дълбока трансформация на българската икономика. В десетилетието след глобалната криза и присъединяването на страната към ЕС измеренията на промяната са най-общо две – все по-активна интеграция на бизнеса към международни вериги на добавена стойност чрез нарастване на износа и постепенно свиване на разчитащи на много ръчен труд производства с ниска производителност за сметка на разрастване на дейности с по-висока добавена стойност.

Един от индикаторите, който добре илюстрира тези процеси, е пренасочването на работната сила между икономическите отрасли. За по-малко от десетилетие заетите в строителството се стопяват почти наполовина, а в производството на облекла и обувки – с една трета. Работещите в хранителната и мебелната промишленост също постепенно намаляват, въпреки нарасналата стойност на произведената продукция. В същото време растат заетите в производството на превозни средства, лекарства, електроника и електрически съоръжения. Като цяло преработващата промишленост произвежда и изнася значително повече отпреди десет години с около 100 хиляди по-малко заети.

Структурата на износа също е много различна – утроява се делът на автоиндустрията, двойно нараства делът на електрическите съоръжения, нарастваа значението на машиностроенето, химическата и фармацевтичната промишленост,  производството на метални и пластмасови изделия. Постепенно намалява ролята на износа на горива, базови метали, текстил и облекла.

Сред водещите експортни стоки се появяват и изцяло нови за българския индустриален пейзаж продукти. Това е ефектът от много нови инвестиции „на зелена поляна“ или от възстановяване и многократно разширяване на капацитета на заводи, които допреди пет или десет години са изнасяли минимални обеми. Те включват пъстра палитра от изделия – от осветителни тела, резистори и компоненти за изграждане на електрически инсталации, през каучукови маркучи до електрически велосипеди и мотопеди. Ако разгледаме динамиката на производството на велосипеди и спортни стоки, отбелязваме ръст на оборота съответно от 3,5 и 2,5 пъти за последните осем години, и почти двойно нарастване на заетите лица. Последното, впрочем, е още едно потвърждение за протичащия процес на увеличаване на производителността на труда.

Промяната е не само в продуктовата структура на индустрията, но и в географското разположение на създаваните работни места. За периода след „дъното“ за промишлеността през 2010 г. заетите нарастват минимално, но неравномерно. София-град губи промишлени работни места, както и Бургас, Благоевград, Добрич. Същевременно се открояват новите инвестиционни центрове за експортно-ориентирани производства – Пловдив, София-област, Стара Загора, Сливен, Габрово. Относително високата безработица привлича инвеститори и в Ловеч и Враца, като очакваме последните данни да покажат същата промяна и в Плевен и Монтана. Неслучайно и част от успешните предприятия за велосипеди и спортни стоки също са разположени в Северозапада.

Въпреки бързия ръст на потреблението и активизирането на банковото кредитиране в последните години, наетите в търговията и финансовия сектор остават под нивата от 2008 г. За сметка на това постепенно се повишава заетостта в аутсорсинга на поддържащи бизнес услуги, който постепенно се превърна в ключов работодател за хора с относително високо образование и добро познание на чужди езици. Безспорен лидер по ръст на заетостта в последното десетилетие обаче е ИТ секторът. Създаването на софтуер и информационните услуги са и дейността с най-високи средни заплати в страната – вече и над максималния осигурителен праг. Тази динамика обаче се концентрира предимно в София-град - ръст от над 30 хил. работни места - и в известна степен в Пловдив и Варна. Макар през последната 1-2 години да се чуват добри новини от различни места (включително – Бургас) другите икономически центрове все още не успяват да привлекат достатъчно на брой компании в сектора на информационните технологии.

При очакваното свиване на населението в трудоспособна възраст, сериозната конкуренция за работна сила в отворения и все по-мобилен общ европейски пазар на труда и достигнатите вече рекордни коефициенти на заетост, предизвикателството е да се увеличават инвестициите в такива производства и услуги, който създават по-висока добавена стойност. Това са най-общо дейности, които създават високо ценени от глобалния потребител продукти и услуги с модерни технологии и висококвалифицирани и производителни работници. Такива работодатели могат да предложат устойчиво дългосрочно нарастване на заплащането на труда и да допринесат за общо увеличение на доходите на българските домакинства.

Описаната трансформация на цялата стопанска структура обаче е процес, включващ стотици, дори хиляди, отделни инвестиционни намерения. Започва се с избор на България като място за правене на бизнес, а после идват решенията за изграждане на завод или стартиране на услуга в конкретен български град, община и регион. Общините трябва да са особено активни в този процес, тъй като от тях зависят условията на място за потенциалните инвеститори. Именно това, наред с качеството на живот по места, трябва да бъде в центъра на дебатите по време на местните избори, а в още по-голяма степен – в следващите четири години на местно самоуправление.

Преди няколко дни със свое решение №513 от 26 август 2019 г. Министерският съвет одобри създаването на ново лечебно заведение – Многопрофилна болница за активно лечение „Св. Иван Рилски“ в град Габрово. За първи път правителството се възползва от новите си правомощия да разрешава откриването на нови лечебни заведения след поредните изменения в Закона за лечебните заведения, в сила от месец април тази година.

Какъв анализ аргументира това решение на Министерския съвет и какви изчисления е представило Министерството на здравеопазването така и не стана ясно. Формалното спазване на изискванията на чл. 37а, ал. 1 на ЗЛЗ няма да даде отговор на въпроса дали е необходимо създаването на поредното лечебно заведение в България. Той следва да бъде решен единствено на основата на оценка на реалната необходимост от предоставяне на здравни услуги с определено качество, коитоНационалната здравноосигурителна каса(в която всички внасяме здравноосигурителни вноски)може да заплати.

По данни на НСИ към края на 2018 г. в България има 346 лечебни заведения за болнична помощ с над 53 хиляди легла. По последните данни на Евростатза 2017 г.[1], сред страните от ЕСБългария разполага с най-голям брой легла за активно лечение спрямо населението. В резултат на големия брой болници и легла, хоспитализациите в страната ни са едни от най-многобройните (графика 1).