Новини

Явор Алексиев

За втори пореден път, точно в навечерието на местните избори, в общественото пространство се завърта идея за постигане на фискална децентрализация чрез увеличаване на данъка върху доходите. През 2015 г. това става след изказване на министъра на финансите Владислав Горанов, а през тази година повод за повдигане на темата е интервю на вицепремиера Томислав Дончев. Въпреки че в последствие вицепремиерът изказва принципна позиция в подкрепа на децентрализация посредством споделяне на част от събираните вече приходи, темата обезателно тръгна с фалстарт.

По този начин, както и през 2015 г., фокусът е поставен върху евентуално увеличаване на размера на данъка върху доходите на физическите лица (с до 2 процентни пункта) в полза на общините (10+2), вместо изпълнение на стратегическия ангажимент за споделяне на част от вече събираните приходи (8+2). Така за втори пореден път, в навечерието на местни избори дебатът за децентрализация се превръща в дебат за по-високи данъци – тема, която, както показахме преди месец, е табу за местните власти в подобни периоди. Никой няма интерес да обсъжда по-високи данъци, докато избирателите се отправят към урните, включително премиерът Борисов, който бързо се опита да сложи край на дебата.

Припомняме, че отказът на поредица от правителства да преследват отдавна поетия ангажимент за фискална децентрализация е ясно описан в действащата Стратегия за децентрализация 2016 – 2025 г. По отношение на изпълнението на предходната стратегия (2004-2015) там се казва: „Процесът на децентрализация бе блокиран […с] отказа на централната власт да прехвърли част от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) като собствени приходи на общините“.

Представете си обаче колко различна би била предизборната реторика на кандидатите за кметове и общински съветници, ако вместо правото да вдигат данъци им се предлага свободно да управляват част от вече събираните такива. Това би създало предпоставки за реална политическа надпревара, базирана на идентифициране на местни проблеми и предлагането на решения за тях – далеч отвъд киченето с/оплюването на резултатите от европейски проекти, което ни очаква. Споделянето на част от постъпленията от вече събирания данък върху доходите на физическите лица с общините ще намали не само съществуващите политически зависимости, изразяващи се в непрестанните молби към Министерски съвет за отпускане на допълнителни средства за местната власт, но и зависимостта на местните власти от европейски средства. Дори чисто математически структурният ефект, който моделът „8+2“ ще постигне върху разпределението на публичните разходи между централната и местната власт ще бъде по-ясно изразен от алтернативата „10+2“. В идеалния вариант, когато общините получат правото не само на споделени приходи, но и да определят размера на ставката в определени граници, възможността им да оказват влияние върху условията за живот и правене на бизнес също ще бъде по-голяма, в сравнение с алтернативата - да натоварят допълнително данъкоплатците.

Има и друго - ако процесът на фискална децентрализация тръгне в посока „нагоре“, ще бъде създаден прецедент, който трудно ще бъде нарушен в следващи периоди. Ако централната власт си „запази“ 10-те процента върху доходите, логично е да очакваме всяка следваща стъпка в посока фискална децентрализация отново да е свързана с увеличаване на общата данъчна тежест в икономиката. Този подход: 1) ще направи всяка следваща стъпка в посока независимост на местните финанси по-трудна и обществено по-неприемлива; и 2) ще бръкне по-дълбоко в джоба на данъкоплатците, като в същото време ще доведе и до общо влошаване на външната конкурентоспособност на българската икономика.

Адриан Николов

Краят на настоящия програмен период на европейските фондове е все по-близо и с наближаването на 2020 г. ставаме свидетели на значително увеличение на отпуснатите по тях суми. Това личи ясно от годишния преглед, който ИПИ извършва, на отпуснатите средства по евро фондовете на равнище община и област. Извън чувствителните увеличения в много региони обаче подреждането на областите и общините по този показател остават почти непроменени. Същото важи и за естеството на големите проекти.

Източник: ИСУН, ИСУН 2020, НСИ, изчисления на ИПИ

Традиционно, най-много средства на човек от населението се усвояват в столицата и в област Габрово, съответно по 3129 лева 3234 лева на човек, изчислени на база на средногодишното им население през 2018 г. Относително много европейски средства се усвояват и в областите в Северозападна България, но част от обяснението за това е доста бързо намаляващото им население. Обратно, под 1000 лева на човек от населението остават европейските средства в областите Сливен, Кюстендил и Перник, но е доста вероятно до края на програмния период да надхвърлят този праг.

Най-големите проекти са в областта на инфраструктурата – например разширението на столичното метро, изграждането на пътища и водни цикли, поради естеството си, изискват много по-големи инвестиции в сравнение с останалите дейности. Това е особено изразено в столицата, където реално изплатената сума по развитието на метрото надхвърля 500 млн. лв., както и в област Благоевград, където средствата за изграждането на магистрала „Струма“ са 329 млн. лв.

На фона на малкото, но доста скъпи инфраструктурни проекти, множеството по-малки по стойност, но по-многобройни, са проектите за подобряване на градската среда, образователната инфраструктура и предоставяне на социална помощ. Последните две групи са водещи в южните области на страната, като в Кърджали най-големите по стойност проекти са именно за обновяване и реконструкция на училища и за осигуряване на топъл обяд.

Източник: ИСУН, ИСУН 2020, НСИ, изчисления на ИПИ

Несъмнено по-интересни са данните за разпределението на европейските средства на ниво община, тъй като представят в много по-големи детайли регионалните различия в използването на фондовете. Най-видими при разпределението по общини са проектите за подобряване на водоснабдяването, както и за изграждане на системи за обработване на отпадъци. Тези проекти често са споделени между няколко общини, а стойността им нахвърля в значителна степен тази на проектите, които отделните общини (особено по-малките) са в състояние да използват сами. Това се вижда най-ясно в няколкото групи общини по крайбрежието, както и в областите Плевен, Враца и Монтана.

От началото на разпределението на европейски средства в страната до средата на 2019 г., най-много европейски средства на човек от населението има в общините:

• Добрич – 5683 лева, благодарение на голям проект за подобряване на водоснабдяването на града;
• Костинброд  - 5402 лева, заради няколко проекта за енергийна ефективност;
• Созопол – 5172 лева, голяма част от тях са от предишния програмен период.

На другата крайност са общините Ковачевци (32 лева на глава от населението), която продължава да е единствената, която няма нито един проект в рамките на новия програмен период, Дулово (62 лева) и Добричка (116 лева). Към тях се прибавят и много от най-малките общини в страната, които имат само по един проект, при това за не особено значителни суми. Основната причина за това може да се търси в ограничения административен капацитет на малките общини, който не им позволява ефективно да се конкурират за европейско финансиране.

Повечето общини в страната са с под 1000 лева на човек от населението усвоени европейски фондове - в тази група попадат 161 от общо 265 общини в България. Между 1000 и 2000 лева са били използвани в други 70 общини, а с над 4000 са общо седем.

При прегледа на използването на европейски средства трябва да се има предвид, че на този етап липсват доказателства за постигането на основната им поставена цел – кохезия, както вътре в страната, така и на отделните ѝ региони към средноевропейското равнище. Освен това, те носят риска от фокусиране на местната администрация основно върху привличането им, което оставя по-малко ресурси и внимание за подобряване на бизнес средата и привличане на частни инвестиции. Последните са се доказали като по-издръжливия фактор в създаването на работни места и подобряването на стандарта на живот на местно равнище. Това противопоставяне, от своя страна, подчертава за пореден път нуждата от реформа на общинските финанси и фискална децентрализация, съчетано с административна реформа и повишаване на капацитета на местно равнище.

На пръв поглед, обявените от Министерство на образованието резултати от зрелостните изпити сочат значителен спад на средната оценка по български език и литература – от 4,24 средно миналата година, до 4,06 тази. На национално ниво това е най-значителният спад в рамките на година в историята на зрелостните изпити. Данните на областно ниво обаче рисуват доста по-различна картина, която ще разгледаме в детайли в настоящата статия.

Резултати от матурите по БЕЛ по области

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Както личи от картата по-горе, разлики в подреждането на областите спрямо 2018 г. почти няма – областите, които традиционно постигат добри резултати и тази година са начело, тези, които постигат по-слаби оценки отново са на опашката. София-столица продължава да постига най-добрия резултат в страната (средно 4,53, което е още по-значимо предвид че в областта има най-много явили се зрелостници), следвана от Варна, Пловдив и Смолян с много близки резултати. Разместване има при областите с най-слаби резултати – тази година най-зле се представят зрелостниците в Силистра (3,77), Кърджали (3,78), Разград и Ямбол (3,80 средно и в двете области). Повечето области се групират доста близо до Добър (4).

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Доста по-интересна е динамиката на областно ниво – въпреки че според представената от образователното ведомство средна оценка на национално ниво е спаднала значително спрямо предишната година, в 23 от общо 28 области се наблюдава ръст спрямо 2018 г. Няма и нито една област, в която спадът да е толкова голям, колкото на национално ниво – в рамките на годината най-голямо понижение се наблюдава в област Смолян, която е загубила 14 стотни от средната си оценка, спрямо 18 в страната като цяло. В останалите области, където се наблюдава спад той е доста по-незначителен. Това разминаване сочи, че най-вероятно и тази година има особености при изчисляването на средната за страната оценка. Със сигурност ще знаем дали това е вярно обаче чак когато бъдат публикувани отворените данни на ниво училище, включително на броя явили се зрелостници.

Гореизброените области настрана, при почти всички има значително повишаване на средния успех на зрелостния изпит по български език и литература. Това важи особено за областите, които постигат по-слаби резултати – Ямбол е подобрила постижението си с 25 стотни, Плевен – с 23, Видин и Кърджали – с по 22. Все още няма област, която да е достигнала постиженията си от края на миналото десетилетие, но това до голяма степен се обяснява с различното съдържание на изпита и значителните подобрения в контрола при провеждането му. Като цяло е прекалено рано да се говори за тенденция към чувствително подобрение в повечето области – ръст в рамките на една година може и да е следствие от особености на конкретното издание на изпита, а и резултатите на зрелостните изпити са само едно от многото измерения на постиженията на учениците.

Дял на слабите оценки по области

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Дялът на слабите оценки по области на зрелостния изпит през 2019 г. също не крие особени изненади. Отново най-много слаби оценки има в областите, които постигат най-ниски резултати – Кърджали (20,4%), Ямбол (18,2%), Силистра (17,7%), докато в тези, които традиционно се справят по-добре делът им е по-нисък – София-столица(2,64%), Смолян (4,18%).

По-притеснително е обстоятелството, че наред с повишаването на средните оценки през 2019 г., във всички области чувствително се увеличава и делът на слабите оценки, като в повечето той достига (анти)рекорд за цялата история на зрелостните изпити. Спрямо предишната година, най-чувствително се увеличава делът на слабите оценки в Разград (6.4 пр.п) и Шумен (6,1 пр.п), най-бавно той расте в Монтана (0,9 пр.п), Габрово и Перник (1,1 пр.п.), а в повечето области увеличението е от порядъка на 3-4 пункта. Също както при горните данни, възможно е 2019 г. да се окаже аномална спрямо общите тенденции при постиженията на учениците на зрелостните изпити. В противен случай обаче, завишеният дял на слабите оценки говори негативно за грамотността на учениците и способността им да покриват образователните минимуми.

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

В заключение

Областните резултати от зрелостните изпити тази година очертават две противоположни тенденции. От една страна, чувствително повишаване на средните оценки в повечето области, но от друга - значителен ръст в дела на слабите оценки. С други думи учениците, които не са получили слаба оценка общо, са повишили успеваемостта си, но проблемът е, че групата на скъсаните расте. Доколкото тези тенденции са противоположни на миналогодишните, когато се наблюдава спад на слабите оценки, но и значителен спад на средните оценки, то нямаме основания да коментираме в дългосрочен план постиженията на зрелостниците. Остава неясен и подходът към изчисляване на националната средна оценка, която намалява значително на фона на ръст в почти всички области.

През последните 10 години българската икономика търпи сериозни промени. Преработващата промишленост постепенно се ориентира към производства с по-висока добавена стойност. Броят на наетите лица в традиционни сектори като производството на облекла или мебели, намалява чувствително. В същото време, производството на машини, електрически съоръжения и автомобилни компоненти расте и съответно увеличава броя на наетите в тези сектори. Най-големият ръст на наетите лица в единичен сектор обаче не е в класическата промишленост, а в сектор „Информационните и комуникационните технологии“ (ИКТ) – ръст от 31 хил. наети в периода 2009-2017 г. Към началото на 2019 г. този ръст продължава, като са добавени още около 8 хил. нови работни места в ИКТ сектора спрямо 2017 г.

Секторът заслужава внимание не просто защото е най-динамичният в българската икономика, но и поради някои други фактори. Първо, ръстът в наетите в ИКТ е почти изцяло за сметка на информационни технологии – вече близо 50 хил. са наетите конкретно в ИТсектора, спрямо под 20 хил. преди 10 години. Второ, най-високите заплати в страната са именно в ИКТ сектора – средната заплата традиционно се движи около максималния осигурителен праг. Така е и през текущата година – средна заплата надмина 3000 лв. през месец март 2019 г. Трето, това е сектор, в който новите наети са предимно млади и квалифицирани хора.

Комбинацията от тези три фактора е изключително интересна, тъй като е нова за родната икономика. За първи път у нас се формира сектор в сферата на услугите, различен от туризма, в който голям брой млади хора могат да получават висока заплата, без задължително да бъдат на мениджърска позиция. Това е важно, тъй като слаб сектор на услугите – такъв, който обслужва само местното население и не успява да предлага високи заплати, е почти гарант за демографски проблеми. Градската среда у нас е най-динамична именно в тези места, където младите могат да намерят алтернативна заетост с високо заплащане.

Именно тези съображения – демографията и градската среда, правят и регионалния поглед към развитието на ИКТ сектора важен.

Кои са областите, които печелят от ръста на наетите в информационните технологии?

Тук отговорът за съжаление е кратък. При ръст от 31 хил. на наетите в ИКТ сектора за периода 2009-2017 г., регионалната разбивка е следната – ръст от 31 000 в София-столица, 1700 в Пловдив и 1100 във Варна. Всички останали области имат или незначително увеличение или дори спад на наетите в ИКТ сектора. Тази огромна концентрация в София е поредният фактор, който дърпа столицата напред, докато в страната процесите са много по-трудни.

Всъщност, един от важните въпроси пред регионалното развитие в България е доколко подемът на ИКТ сектора ще засегне и другите големи градове в страната? Той е важен не просто от гледна точна на доходи, а и от гледна точка на градската среда и спирането на отлива на млади хора, какъвто се наблюдава дори в градове от топ 10 в страната. Положителният пример за ефекта от разпростирането на ИКТ сектора от София към други градове е може би най-видим в Пловдив.

През 2008 г. наетите в ИКТ сектора в Пловдив са 2250 души, като заплатата им е сравнително висока – около 1,4 пъти над средната за областта като цяло.. През 2017 г. обаче картината вече е друга. Наетите в ИКТ сектора в Пловдив са 4 хил. души, като заплатата им (средно 2050 лв. към 2017 г.) вече чувствително изпреварва другите сектори –2,3 пъти над средната за областта и 2,2 пъти над средната за преработващата промишленост в Пловдив. На практика, развитието на ИКТ сектора към Пловдив е довело до създаване на група от около 1 700 предимно млади хора, които са си намерили много високо платена работа в сферата на услугите. Алтернативата за голяма част от тях би била или поне двойно по-ниска заплата в друг сектор, или миграция към столицата или чужбина в търсене на високо заплащане.

Едва ли е случайно, че в същия период се променя и градската среда в Пловдив – последното, разбира се, е подкрепено и от други фактори. В другите големи градове обаче това като че ли още не се е случило. В Стара Загора например наетите в ИКТ сектора през 2017 г. са 690 души, като някакъв ръст се наблюдава едва през последните 2-3 години (в рамките на 70-80 души), а средната заплата в сектора едва изпреварва средната за областта. Някакви положителни тенденции има и във Велико Търново, където за 3 години (2015-2017 г.) има ръст от около 120 наети в ИКТ сектора и средна заплата в сектора от близо 1,6 пъти над средната за областта. Мащабите обаче все още са сравнително малки, за да говорим за осезаем ефект върху местната икономика и градска среда.

Както споменахме в началото, към 2019 г. ръстът на наетите в ИКТ сектора продължава, като новите наети след 2017 г. са в рамките на 8 хил. души. Все още няма данни какво е регионалното им разпределение и реално можем само да спекулираме. Безспорно огромната част ще са в София, най-вероятно ще се види ръст и в Пловдив и Варна. Не е ясно обаче дали други области са успели да се закачат към този ръст. Факт е, че в някои от по-малките областни градове в страната, в т.ч. в северозапада, има различни инициативи, които се опитват да развиват ИКТ сектора на местно ниво. Тепърва обаче ще видим дали те ще успеят да провокират по-сериозни процеси.

Настоящата година слага края на тригодишен период на значителен брой увеличения на ключови местни данъци. Причината обаче не е достигането на някакво задоволително, от гледна точка на общините, ниво на собствени приходи в местните бюджети, а, изглежда, е много по-прозаична – идват избори.

Какво показват данните?

В периода между 2012 и 2019 г. ИПИ проведе 8 отделни годишни изследвания на нивата на местните данъци като част от работата си по „Регионални профили: показатели за развитие”. Данните се събират чрез заявления по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) до всички общини в страната, както и чрез допълнителна онлайн проверка. Разглеждаме четири от ключовите местни данъци:

• данък върху недвижимите имоти - нежилищни имоти на юридически лица;
• данък за прехвърляне на собственост;
• данък върху превозните средства и леките автомобили – с мощност от 74 kW - 110 kW;
• годишен патентен данък за търговия на дребно до 100 кв.м. търговска площ.

Резултатите от обработените заявления по ЗДОИ в този период са ясно видими на графиката. Общо за периода 2013-2019 г. са идентифицирани 266 случаи на увеличаване на местни данъци и едва 63 случаи на намаляване на такива. Правим уточнението, че поради промяната в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху превозните средства (въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане), броят на промените за този тип данък не са включени в данните за 2019 г.

През 2019 г. се наблюдават много малко промени, като особено рязък е спадът в броя увеличени данъци спрямо предходни години. От представянето на случаите на намаляване или увеличаване на местни данъци по години става ясно, че подобно данъчно затишие не се наблюдава за първи път. В годината на последните местни избори (2015 г.) идентифицираме аналогичните 8 случаи на увеличение на местни данъци, макар през настоящата година намаленията да са с едно повече. За сравнение, в периода между годините на провеждане на местни избори (2016-2018 г.) случаите на увеличение са общо 172.

Предвид курса към по-високи данъци би било нормално да очакваме, ако не някакъв предизборен натиск от страна на гражданите и бизнеса за ревизиране на част от увеличенията, то поне темата да влезе в реториката на част от кандидатите на местните избори. Пренебрежимият брой на намалени местни данъци през 2019 г. обаче показва, че докато вдигането на данъци явно е осъзнато от местните власти като потенциално дразнещо гражданите, стремеж за тяхното намаляване отсъства дори в изборните години.

Тук вината не може да бъде вменена изцяло на местните власти. Предвид липсата на какъвто и да е напредък в посока фискална децентрализация, свиването на данъчната база в някои райони и действието на механизма за финансово оздравяване на общини, някои местни власти нямат друг избор, освен да се опитват да запълнят дупките в бюджетите си с по-високи ставки.

Ситуацията би изглеждала малко по-различно и предизборният дебат би бил малко по-смислен, ако общините разполагаха с достатъчно собствени средства, които свободно да насочват към една или друга политика. Времената на подобен тип възможности на местно ниво обаче все още изглеждат далеч. За гражданите и бизнеса остава да се порадват на временното затишие на данъчния фронт, докато се опитват да си изберат кой да им вдига местните налози през следващите 2-3 години. Единственият вариант това да не се случи, е най-накрая да бъдат предприети стъпки към преотстъпване на част от националните данъци към общините.

Явор Алексиев

След като преди две седмици представихме данни за размера на средната брутна заплата на ниво община, анализът ни на пазара на труда продължава с преглед на динамиката на броя на наетите лица. Тъй като разликите в броя на наетите лица на общинско ниво са значителни и са в силна зависимост от броя на местното население, картата по-долу показва относителната промяна на броя на наетите лица през 2017 г. спрямо 2011 г. Този подход към разглеждането на данните също предполага известна условност, поради което в коментара насочваме вниманието само към общини, в които се наблюдават трайни тенденции на пазара на труда, независимо от демографското развитие.

Важно е да уточним, че данните представени на картата показват наетите лица в зависимост от тяхната месторабота, а не от тяхното местоживеене. Затова например не е изненадващо, че в общините около Пловдив, където се намират по-голямата част от новооткритите производствени мощности в Тракия икономическа зона, регистрират по-голям относителен ръст на наетите лица от областния център.

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

Спрямо 2011 г. общият брой на наетите лица в страната през 2017 г. се увеличава с 2,9%. На общинско ниво картината е следната:

• 78 общини регистрират по-голямо увеличение от средното за страната: от областните центрове тук попадат Столична община, Пловдив, Сливен, Търговище и Кърджали;
• 29 общини регистрират ръст, макар и по-малък от средния за страната: от областните центрове тук са Монтана, Пазарджик, Ямбол, Разград, Варна и Бургас;
• В останалите 155 общини броят на наетите лица намалява, като в 57 от тях спадът е с над 10%: от областните центрове тук са Ловеч и Добрич.

Добрите примери

Най-голям ръст на броя на наетите спрямо 2011 г. отбелязва община Летница в област Ловеч (близо 70%), съпътстван и от чувствителен ръст на възнагражденията за наетите там вече близо 1500 души. Средната брутна заплата в общината се увеличава с 56%, достигайки 1425 лв., което е с 18% над средните нива за страната. Една от основните причини зад доброто представяне на Летница е присъствието на „УОЛТОПИЯ“ ООД, но в общината оперират и редица фирми от керамичната и хранително-вкусовата промишленост.

На второ място по ръст на наетите се нарежда община Божурище (с 62%), като средната заплата на работещите там 2500 души достига близо 1150 лв. през 2017 г., надхвърляйки с 10% средните за страната нива. В близост до столицата, освен в Божурище, значителен ръст на наетите лица (с около една трета) регистрира и община Ботевград, където ежегодно наетите се увеличават с близо 500 души, достигайки 12,6 хил. души. Тази положителна тенденция е непрекъсната от 2012 г. насам и е съпътствана с ръст на заплатите над средния темп за страната. Нещо повече - от 2017 г. нивото на възнагражденията в общината е вече над средното за страната. Само в рамките на 2017 г. рязко се увеличава и броят на наетите в община Мездра (с близо 1900 души), благодарение най-вече на производството на авточасти. Заплатите в района обаче остават ниски, а безработицата – сравнително висока.

Успехът на Тракия икономическа зона е ясно видим и на тази карта. Общините около Пловдив постигат едни от най-добрите резултати в страната, като през 2017 г. ръстът на броя на наетите е 48% в община Родопи в сравнение с 2011 г., 39% в община Съединение, 28% в община Раковски, 23% в община Куклен, 15% в община Марица. Във всяка една от тези общини, с изключение на Куклен, нивото на заплащане се увеличава по-бързо от средното за страната, като средната заплата в община Марица, където работят и най-много хора (ако изключим самия Пловдив), вече е с 1% над средното за страната.

С над 50% нараства относителният дял на наетите в общините Аксаково и Суворово (област Варна).В Аксаково тенденцията към увеличение е трайна, а инвестиционният интерес към района продължава да е значителен. Същевременно резултатът за по-малкия местен пазар на труда в Суворово се дължи основно на еднократна експанзия през 2012 г., следвана от период на стагнация в броя на наетите лица.

Общините в „червено“

Негативното демографско развитие на значителна част от българските общини оказва сериозен ефект върху възможността им да постигнат увеличаване на броя на наетите лица на тяхна територия. В същото време, също както и при успешните общини, този ефект може да бъде омекотен или усилен в зависимост от състоянието на местната икономика.

Най-голям спад на наетите лица се наблюдава в плевенската община Мизия (с 40%), както и в общините Бобов дол и Трън (с по 33,8%). Важното е, че в случая ръка за ръка вървят община, провела референдум срещу развитието на тежката промишленост, както и община, в която сериозни проблеми в компании от същия сектор водят до затваряне на рудници и масови съкращения.

Близо 1400 от общо загубените в община Бобов дол 1700 работни места изчезват през 2016 и 2017 г., което е свързано с кризата във въгледобива - затварянето на рудник „Бабино“ и съкращенията в рудник „Фундаментал“ (на свой ред затворен през 2018 г.). Дъното за пазара на труда в община Трън идва сравнително късно - през 2015 г., а последвалото повишаване на броя на наетите е по-скоро символично и трудно може да се говори за реално възстановяване. В същото време в Трън, и в други сравнително малки общини, като споменатата вече Мизия, Георги Дамяново, Брегово, Брусарци и т.н., размерът на трудовите възнаграждения се повишава по-бързо от средното за страната, най-вече заради непосредствения ефект от увеличенията на минималната заплата.

Въпреки това във всички тези общини средното брутно възнаграждение остава под 65% от средното за страната, като в повечето „застигането“ е само от няколко процентни пункта, а както вече споменахме, наетите лица намаляват значително.

Силно притеснителна е ситуацията в Болярово (област Ямбол), където спадът на броя на наетите с 25% е придружен и с относителен спад на възнагражденията – от 69% на 59% от средното. Предвид проблемите в ключовия за общината животновъден сектор през 2018 г. (евтаназията на хиляди дребни преживни животни) може да се очаква, че ситуацията е още по-неприятна. Още по-значителен спад на средното възнаграждение, отново съпътстван и с чувствителен спад на броя на наетите лица, е регистриран в Бобов дол и Белене – съответно от 109% на 83% от средното за страната и от 97% на 66% от средното за страната.

Данните за нивата на брутните заплати и за броя на наетите лица на ниво община показват, че възстановяването на трудовия пазар и последвалата експанзия протичат неравномерно на територията на страната. Подобрението на общата икономическа конюнктура няма кой знае какъв положителен ефект върху пазара на труда в много от по-бедните общини, особено в тези, в които се наблюдават и трайни негативни демографски процеси. Въпреки че голяма част от увеличаването на наетите се случва предимно на юг от Стара планина, някои от най-добре представящите се местни пазари на труда са на север. Както е видимо от картата обаче, трудно може да се говори за някакво хомогенно развитие в Северозападния и Северния централен райони за планиране. Впечатлението за наличие само на отделни „острови“ на икономическа активност се потвърждава и от тези данни.

Коя е общината с най-висока средна заплата в страната? Това е въпрос, на който няма как да намерите моментален отговор. Причината е, че данните за наети и заплати на ниво община у нас не се публикуват, а трябва изрично да се поискат от Националния статистически институт (НСИ). В регионален план коментарите обикновено се ограничават до заплати на ниво област, което въобще не е толкова информативно – вкарва в един кюп големия областен град и малката селска община, които са безкрайно различни. Разговорът за регионалните неравенства е много по-точен, когато се води със знание на ниво община.

Именно заради това, след като публикувахме общинската карта с безработицата за периода 2011-2017 г., днес публикуваме и интерактивната карта със заплатите по общини за 2017 г. Важно е да направим уточнението, че данни за общинските заплати през 2018 г. все още не са налични. От данните за страната обаче знаем, че средната заплата през 2018 г. се увеличава с около 10% спрямо 2017 г. Това означава, че когато гледате общинските заплати в интерактивната карта, трябва да имате едно наум, че средната заплата в съответната община най-вероятно се повишава – ориентирът е ръст в рамките на около 10%. Факт е, че темпът на ръст ще е различен за отделните общини, но в общия случай може да се очаква всички да покачват средните нива – сравнението на 2017 г. спрямо 2016 г. потвърждава това.

Общините с най-висока средна заплата в България не са големите областни центрове. Лидерите по заплати са сравнително малки общини, в които има много големи работодатели – обикновено в енергетиката или добивната промишленост. Тези големи компании дават високи заплати и в същото време доминират тотално местния пазар на труда, тоест голяма част от работещите на територията на общината работят именно в тях. Това е толкова силно изразено в община Мирково, че това е единствената община за която нямаме данни за средна заплата, тъй като данните са конфиденциални.

Най-високата средна заплата в България за 2017 г. е регистрирана в община Челопеч – наличие на голяма добивна компания и съответно 2 178 лв. средна заплата за общината. След това са Козлодуй, с ядрената централа – 1 790 лв. средна заплата за общината, Раднево и Гълъбово, с големите компании в енергетиката, имат средни заплати от съответно 1 657 лв. и 1 610 лв. Веднага след тях са Пирдоп - с 1 562 лв. средна заплата (отново наличие на голяма добивна компания) и Девня - с 1 442 лв. средна заплата (силно изразен индустриален профил).

Столицата София се нарежда на 8-о място през 2017 г. със средна заплата от 1 433 лв. За разлика от много други икономически класации, тук община София няма как да бъде лидер, тъй като икономическият профил на столицата е много разнообразен и макар заплатите да са високи, те не могат да догонят средните нива на заплащане в някои малки общини, където огромната част то наетите са в енергетиката или добивната промишленост. Веднага след София в класацията идва Панагюрище (9-о място) със средна заплата от 1 285 лв. през 2017 г. Отново пример за община с голяма добивна компания, която излиза в челото. Другите примери в топ 20 вече включват общини с индустриален профил – обикновено близо до големия град и с развита индустриална зона. Такива са Костинброд, Елин Пелин и Божурище, в близост до София, Суворово, Аксаково и Белослав, до Варна и Марица до Пловдив. Всички тези общини са със средна месечна заплата в рамките на 1 000 – 1 200 лв. за 2017 г.

Общият поглед към общинската карта на заплатите позволява много ясно да се откроят както водещите икономически центрове, така и районите, които изпитват сериозни трудности. Разликите между Северна и Южна България също могат лесно да се видят. На юг се формират центрове с по-високи заплати около София и Пловдив, а на следващо ниво и около Бургас и Стара Загора. Центрове, които са добре свързани и реално могат да си влияят положително. Към тези големи градове прибавяме и добивната промишленост в малките общини в Средногорието.

На север единственият център на високи заплати около голям град е Варна. Другите примери, като Севлиево и Летница например, са хубави, но те не могат да повлияят в по-голям мащаб на картата на север. Това е и един от аргументите, които сме извеждали и преди, за регионалното развитие. Проблемите на север не са просто наличието на обезлюдяващи се общини в Северозападна България, а липсата на силни икономически центрове, които да си влияят взаимно. Някои от големите градове на север като Плевен, всъщност губят хора и не предлагат високи заплати.

Всъщност ако се вгледаме в картата, ще видим, че по-голям клъстер от общини с ниски заплати може да бъде намерен и на юг,особено около Благоевград. Преди година имаше дискусия защо заплатите в област Благоевград са толкова ниски и сравними с тези в област Видин. Общинската карта дава ясен отговор. В община Благоевград заплатите не са чак толкова ниски, но ситуацията в съседните по-малки общини е силно влошена. По-малко от 1/3 от работещите в област Благоевград работят в областния център. Всички останали са в съседни общини, където заплатите са сред най-ниските в страната.

Тази карта е само един пример затова как наличието и ясното представяне на данни на ниво община могат да обяснят множество процеси на регионално ниво. В случая ИПИ направи съвсем скромна инвестиция за да бъдат достъпни тези данни за всички.